Животът Си Е Мой

by OrlanitaMariciaCanon

Summary:

Жените от ВД Рим + Джада/Мера + две двойки от други места.
Femslash Feb 2025.
"Животът си е мой" - Джада Либерти.

Notes:

Все се опитвам да завърша това предизвикателство, но някак си все не се получава. Да видим дали така ще стане... Тъй или иначе отдавна се канех да пиша нещо ново за ВД Рим.

Chapter 1: Беанита

Summary:

Скреж

– Добро утро! – прозявайки се, Анита влезе в кухнята, увита в одеяло. Поздравът ѝ беше по-скоро изръмжаване, но все пак Беатриче оцени усилието. Знаеше, че сутрин Нита е по в настроение да набие някого, отколкото за каквито и да било любезни разговори и действия. Тя имаше нужда от поне половин час спокойствие и вкусна закуска, преди да бъде способна да общува нормално с когото и да било.
– Добро утро. Искаш ли горещ шоколад?
Анита само измърмори неясно "мхм". Беатриче се усмихна на себе си. Знаеше, че Анита не обича кафе и в студените дни горещият шоколад ѝ е любим. С приготвянето на вкусната напитка приближи любимата си една стъпка към бодрото настроение, в което тя щеше да изпадне много скоро.
– Студено е – оплака се Анита, макар че всъщност в стаята имаше поне 18-19 градуса. Когато Беатриче бе станала, беше много по-студено - някъде към 10. По прозорците имаше цветя от скреж, а дъхът излизаше във формата на бяло облаче. Сега печката гореше и температурата беше съвсем поносима, дори приятна.
– Ще сложа още дърва – обеща Беа, знаейки колко Анита мрази студа. Пъхна още две цепеници в старата печка и тя забумтя с приятен звук. – Какво искаш за закуска?
– Все едно – Анита се опроверга миг по-късно. – Какво има?
– Сандвичи с чушки, салата с ананас и освен това изпекох сладки – Беатриче не спомена, че ѝ се беше наложило да размразява тавата, преди да сложи сладките за печене. Това бяха дреболии. На нея студът не ѝ пречеше. Честно казано, тя би запазила дори цветята от скреж, но беше невъзможно. Утеши се, че има предостатъчно на задната веранда, където сега не ходеха. Там винаги можеше да отиде да ги види. Разбира се, през прозорците не се виждаше нищо навън, но пък беше невероятно красиво.
Анита отказа сандвичите и поиска кифлички със сирене, каквито винаги имаха в шкафа. След като омете три-четири, една чиния салата и неизброимо количество вкусни коледни сладки, тя вече беше в състояние дори да се усмихне на Беатриче и да каже със съвсем бодър тон, че денят изглежда чудесен.
– Да, наистина – съгласи се Беатриче. За нея денят и досега бе приятен, но да го направи действително хубав, можеше само усмивката на Анита. След като нея вече я имаше, Беатриче усети топло чувство в стомаха, което нямаше нищо общо с печката или стоплената стая.
– Благодаря ти – Анита нежно хвана едната ѝ ръка.
– За закуската ли?
– Не... не само за закуската. За всичко. Че всеки ден ставаш преди мен и правиш разни неща, за да се чувствам по-добре, когато стана... и че проявяваш разбиране към моето лошо настроение сутрин.
– Не ми прави особено впечатление – отвърна меко Беатриче. – Мен никога не можеш да ме уплашиш, Нита.

Chapter 2: Мериада

Summary:

Хоризонт

– Сигурна съм, че ми изневерява – промълви Джада.
За Мера този тъжен и пречупен глас беше още по-болезнен за слушане от ядосаните крясъци на Джада допреди малко. Досега беше вилняла из тесния апартамент като същинска лъвица, гневна и сърдита, беснееща заради бележката, която беше открила в дънките на съпруга си - бележка за обици, които не беше получила.
Но след гнева и яда се беше появила болка, която Мера не знаеше как да премахне и която просто я убиваше. Как ѝ се искаше да качи Джада на колата си и да подкара към хоризонта, далеч от Емилиано и всеки друг, който ѝ причинява болка!
– Не може да е толкова глупав, че да остави бележката така видно, ако ги е купил за любовницата си – каза тя, опитвайки се да убеди и самата себе си, защото се страхуваше, че всъщност е точно така. И че не е от глупост, а от липса на каквато и да е заинтересованост дали жена му ще научи.
– Мислиш ли? – попита Джада мрачно.
– Ами... да, мисля – Мера беше твърдо решена да я успокои, дори да трябваше да защитава Чеки, когото смяташе за пълен кретен, незаслужаващ нейната прекрасна Джада. Но Джада не беше нейна, а негова... Вече две години търпеше това положение, а сега, когато имаше възможност то да се промени, тя разубеждаваше Джада! Само защото не можеше да понесе да я гледа нещастна...
– Слушай, едва ли е чак толкова тъп. Трябва да говориш с него. Когато се прибере довечера...
– Изобщо няма да го чакам да ми се прибира довечера! – възкликна Джада и грабна чантата си, както и новото си кожено яке - едно от малкото нови неща, които Чеки ѝ беше купил. – Отивам веднага да разбера и само ако има любовница...
– Чакай, не можеш да отидеш в работата му! – Мера знаеше, че там не е място за посещения и семейни разправии.
– Не мога ли? Само гледай! Освен това не ме ли повика той да отида преди няколко месеца? Само за да ни видел с Марика! Е, сега ще ме види ей така, без да ме е викал, би трябвало да се зарадва!
– Но Джада, там има престъпници! Не ми харесва идеята да ходиш на онова място! Неотдавна онова Прасе за малко да убие някакво момиче там, нали така? – само като се сетеше за това и за честите посещения на Джада в местоработата на Емилиано, ѝ прилошаваше от страх. Можело е да бъде там онази вечер, Прасето можеше да нападне нея!
– Не ме интересува! – Джада се дръпна от умоляващата ѝ хватка. – И сто Прасета няма да ме спрат, цялата Банда на Вълка няма да ме спре да разбера с коя ми изневерява тоя проклетник! Ако ще и самият Вълк да се появи, изобщо не ме интересува! – но после я погледна с молба. – Ще се грижиш за Марика, нали?
Мера нямаше представа дали това означава да се грижи за бебето, докато Джада я няма, или изобщо, ако наистина ѝ се случи нещо, но при всички случаи отговорът беше един:
– Да. Но, Джада, наистина, размисли, почакай...
– Не мога да чакам! Трябва да знам!
Тя я целуна бързо по бузата и излезе. Мера въздъхна, проклинайки наум Емилиано Чеки. Не стига, че се беше оженил за Джада, но и смееше да я прави нещастна! Тя трябваше да се отърве от него... Може би това щеше да ѝ докаже, че е по-добре да се раздели с този глупак. Но и да я направи още по-нещастна...
Мера не можеше да предотврати това. Не можеше да промени ситуацията, каквато и да беше тя. Но можеше да бъде до Джада винаги, както и досега, и щеше да го направи... А може би - само може би - един ден Джада щеше да отвърне на любовта ѝ с нещо повече от приятелска обич...
Мера не се надяваше на това. Не го очакваше. Ако се случеше, щеше да е безкрайно щастлива. Но и никога да не се случеше, тя винаги щеше да остане най-добрата приятелка на Джада.

Chapter 3: Ниалан

Summary:

фрактура

Ничи тъкмо си мислеше, че Калан не е чак толкова досадна, колкото би могло да се очаква.
Предполагаше, че ще е бреме да я мъкне със себе си, въпреки че ползата от това беше неоспорима, но изповяданата Калан определено беше много по-приятна компания от Изповедник Калан. Търчеше за най-малкото ѝ желание, беше готова на всичко за нея. Прелест. И, ако човек е съвсем честен, беше доста по-красива гледка от Търсача. Почти толкова опияняваща и интересна колкото него - поне докато беше под контрола на изповедта.
– Ау! – Калан изписка внезапно, попаднала на скритата дупка на пътя в града. Кракът ѝ потъна в дупката и тя с мъка го измъкна.
А тъкмо си беше мислила, че не е досадна. Ничи завъртя очи.
– Можеш ли да ходиш?
– Да, господарке – прошепна Калан с мъка и се завлачи по улицата с видимо усилие. Кракът не ѝ се подчиняваше, така че тя трябваше да куца и когато се опреше на него, лицето ѝ побеляваше още повече от болка, но решимостта ѝ да служи на господарката си беше толкова голяма, че Калън дори не обръщаше внимание на това. Сигурно щеше да се мъчи така, докато падне и умре, помисли си Ничи. Някак си не беше правилно тази красива и силна жена да се държи така, колкото и сладко да ѝ се струваше.
Освен това бързаха, напомни си. Нямаше време за такива драматични демонстрации.
– Калан, спри. Седни.
Калан се свлече на близката пейка с видимо облекчение и зачака следващи заповеди.
Ничи прегледа крака ѝ. Може би беше счупен, което би било твърде неприятно, ако тя не беше магьосница.
– Стой мирна. Ще го излекувам.
Калан замръзна. След няколко секунди Ничи пусна крака ѝ и я накара да провери дали може да стъпва на него.
– Боли ли те още?
– Не, господарке. Благодаря ви, господарке – Калан я гледаше със сълзи на признателност и любов в очите. Ничи за миг забрави какъв трябваше да бъде следващият им ход и изобщо какво бяха тръгнали да правят. Никой не я беше гледал с любов, никога. Или може би никога не е забелязвала, но имаше нещо много приятно в това. Силата на любовта...
Но това не беше истинско, напомни си тя. Нито пък да накара Ричард да я гледа така би било истинско, ако използва магия.
Но не знаеше какво друго да направи, а вече се беше хванала на хорото и следваше плана си.
Не знаеше колко дълго се е взирала в очите на Калан, а и Майката Изповедник не изглеждаше да се тревожи от времето и странността на това, което вършеха. Тя не се и замисляше в момента...
– Хайде. Тръгваме – каза остро Ничи и се изправи отривисто.
Надяваше се по-късно Калън да не си спомня този момент, ако случайно се освободеше от изповедта ѝ.

Chapter 4: Джионора

Summary:

Русалки

– Баща ни иска да ме омъжи за онзи идиот Барт – въздъхна Елеонора.
Погледна с копнеж към сестра си Джордана, която още бе леко задъхана от танците с делфините и китовете. Червената ѝ опашка се поклащаше бавно над лехите с цветя, ограждащи голямото имение на баща им.
– А мен питаш ли ме? – Джордана нацупи устните си, червени като опашката ѝ. Недоволството и съчувствието ѝ бяха очевидни. – Непрекъснато ми разправя, че трябвало да се сгодя за оня сив сухар Стинко! Но това никога няма да стане – тя хвана сестра си за ръцете и я дръпна по-близо, за да я прегърне. – Аз искам да остана завинаги с теб!
– И аз с теб! – промълви Нора, въпреки че така и не проумяваше защо Джордана я обича толкова много. За разлика от нея, тя беше напълно обикновена, скучна, дори опашката ѝ беше във възможно най-скучното кафяво, което може да се намери в морето. Да, ухажорите ѝ намираха нещо интересно в нея - богатият ѝ баща, който притежаваше най-хубавите градини в океана, но сестра ѝ можеше спокойно да се наслаждава на богатството му, така че при нея не беше заради това. Не, тя просто я обичаше. А Елеонора обожаваше Джордана толкова много, че беше готова да направи всичко за нея, да изпълни всяка нейна заповед, колкото и странна да е.
– Обещай, че никога няма да ме оставиш! – полу-нареди, полу-помоли Джордана. – Ако се наложи, ще избягаме заедно, но няма да се разделим!
– Обещавам! – отвърна Елеонора, без да се замисли. Нямаше нужда да мисли, за да знае, че би зарязала всичко, само и само да бъде с Джордана. Нямаше да им е лесно сами, в непознато море или океан, без дом и богатства, но всичко това беше за предпочитане пред възможността да ги разделят.
Усмивка изгря на устните на Джордана.
– Хайде да се състезаваме до потъналия кораб!
Елеонора се усмихна широко в отговор - не защото и тя обичаше състезанията, а защото бе прозряла плана на сестра си. Те често ходеха до кораба, за да се крият там, когато не искаха никой да ги види и да разбере, че са влюбени една в друга. Беше хубаво да не се налага да крият любовта си поне за малко.
– Хайде. Но да знаеш, че този път наистина ще се опитам да те победя...
– Мечтай си! – Джордана махна с ръка и полетя напред, изпълвайки водата с балончета. Елеонора се засмя и заплува след нея, протягайки ръце напред, за да я догони.

Chapter 5: Лулиана

Summary:

Пикник

– Не мислиш ли, че е много красиво, Бианка?
Но Бианка не смяташе, че е красиво. Изобщо не я интересуваше нито зелената морава, нито синьото небе, нито близката горичка, нито пеещите птички. Не виждаше нищо красиво, защото пред очите ѝ бяха само другата двойка, разположила се на одеялото.
Лучия... и Лили.
Не трябваше да става така, помисли си Бианка сърдито. Не беше честно, изобщо не беше честно! Лучия би трябвало да обича нея. Искаше ѝ се да е така, но не бе успяла да изтръгне от Лучия никакви други чувства, освен приятелски. Дори и сега тя не ѝ обръщаше внимание, беше така вторачена в Лили, сякаш на света не съществуваше никой друг...
– Не виждам нищо красиво – сопна се тя. Не биваше изобщо да идва на този пикник! Но си помисли, че Лучия може би я е поканила, защото иска да ѝ каже нещо... например, че е скъсала с Лили Паравидино, защото изведнъж е осъзнала колко много обича Бианка...
– Не искаш ли да играем с фризбито? – попита Емилиано, грубо откъсвайки я от фантазиите.
– Не – отвърна сърдито Бианка.
Той я погледа малко, после вдигна рамене, скочи и се отдалечи.
– Както искаш. Аз отивам да се разходя. Ти си стой тук и се цупи.
Но Бианка не остана дълго. Не можеше повече да гледа щастието на Лили и Лучия. Изправи се мрачно и се върна в колата.
– Бианка май не се забавлява много – каза тихо Лили, когато двете останаха сами.
Лучия стрелна колата с тъжен поглед.
– Мисля, че е влюбена в друг, а не в Емилиано вече. И този друг не отговаря на чувствата ѝ... затова е такава.
Лили се усмихна.
– Вярно е, че е влюбена в друг. В теб, глупаче. Тя е луда по теб.
Лучия примига удивено.
– Мислиш ли?
– Ти никога не забелязваш, но аз съм убедена, че е така.
– Жалко – Лучия въздъхна. – Не ми се иска да я наранявам. Но какво мога да направя? Обичам теб...
– И по-добре така да си остане – предупреди я Лили с уж заплашителен тон.
Смехът им прелетя над поляната и стигна до колата, карайки Бианка да се намръщи още повече.

Chapter 6: Беанита

Summary:

Поклон

Беатриче се погледна отново в огледалото. Черното обикновено ѝ стоеше добре, но не и в този случай. Сякаш всичко в нея крещеше "погребение".
– Трябва да си луда, за да отидеш – каза си тя на глас, но от това решението ѝ не се промени ни най-малко. Трябваше да отиде, и то не заради Анита Ческон Пауна, превърнала се в убийца и крадла, съучастница в дузини престъпления, кое от кое по-ужасни, любовница на един от най-кръвожадните престъпници в страната за последния век.
Трбябваше да бъде там заради сладката и срамежлива Анита Ческон, която учеше за адвокат и искаше да помага на хората, а сърцето ѝ преливаше от нежност и сладост, усмивката ѝ беше злато, а ентусиазмът ѝ заслужаваше поклон. Тази Анита познаваше Беатриче и тази Анита бе обичала преди... преди много, много години, в един друг свят, в една друга вселена, когато и двете бяха съвсем млади, съвсем наивни и щастливи...
Щастието не беше продължило дълго, спомни си Беатриче. Анита се беше запознала с някакъв мъж, също адвокат, скоро след като тя беше станала официално такъв. Бе си въобразила, че е влюбена в него, а така или иначе никога не се бе чувствала сигурна във връзката си с Беатриче. Като че ли с времето ѝ ставаше все по-трудно да приеме, че е бисексуална, докато Беатриче нямаше проблем с това.
Пусна я, разбира се. Обичаше я достатъчно, за да иска да е щастлива. Но Анита не беше щастлива. Само след два месеца се бе разделила с адвоката заради някакво дело, по което и двамата били наети - на противоположни страни. Тогава Беатриче беше заминала на обучение, а после повече не срещна Анита Ческон...
Никой не знаеше за връзката им, във всеки случай не и някой от полицията. Навремето ѝ беше мъчно, че не казаха на много хора.
Сега беше благодарна за това.
Всички щяха да я гледат с подозрение, ако знаеха - ако имаха някаква представа - колко е обичала Анита Ческон. Колко дни и нощи е прекарвала с нея, колко трудно я е изтръгнала от сърцето си.
Беатриче въздъхна решително, нахлупи черната шапка и взе чантата си. Сега всички щяха да разберат. Но сега вече ѝ беше все едно.
Дали, ако беше направила нещо различно, сега Анита Ческон можеше да е жива? Дали можеше да отива не на погребението ѝ, а да се приготвя за излизане с нея, Анита да е в съседната стая и да я чака с нежната си усмивка?
Беатриче отдавна беше научила, че не е възможно да спасиш хората от самите тях.
Но сега, само този път, ѝ се искаше да бе могла.
Ако беше направила нещата различно, може би Анита никога нямаше да стане Паунът. Може би никога нямаше да срещне Марио Пулиезе, никога нямаше да захвърли всичко заради него и никога нямаше да се озове в офиса на РИС между полицаите с пистолет в ръка...
Беатриче въздъхна. Не се чувстваше виновна, защото не можеше да е отговорна за изборите, които беше направила Анита.
Но се чувстваше тъжна.

Chapter 7: Джада/Кристъл (Оригинална героиня)

Summary:

Нежно

Повече за Кристъл: https://archiveofourown.org/works/49812553/chapters/130891093

С нея Джада никога не беше рязка. Никога не викаше, никога не се ядосваше. Кристъл понякога забравяше как може да крещи приятелката ѝ, как може да вика и да се кара, сякаш е самата богиня на войната.
За да си припомни, беше нужно само Джада да срещне бившия си съпруг.
Господин Емилиано Чеки, смяташе Кристъл, беше истински идиот. Само пълен глупак може да изневерява на жена като Джада и да рискува да я изгуби, а Чеки я беше загубил. Не я заслужаваше и го доказваше всеки път, когато двамата разговаряха.
Джада избухваше като бомба край него. Бяха му нужни не повече от две минути, за да превърне милата и нежна Джада в крещяща, трепереща от гняв и справедливо възмущение лъвица. Никога не се отнасяше както трябва с нея, никога не я зачиташе. За щастие двамата не се виждаха често след развода, но след всяка среща на Джада ѝ беше нужен поне половин час, за да се успокои.
– Иска ми се изобщо да не говориш с него – отбеляза Кристъл, докато двете се прибираха. Джада току-що беше ходила в РИС да обсъжда въпроса за детската градина с бащата на Марика и се бе върнала ужасно ядосана.
– И аз не искам – Джада говореше през зъби. – Трябва да спра да му се връзвам. Проблемът е, че навремето сгреших, като му дадох втори шанс... като изобщо му дадох шанс. Не биваше да го правя. Всъщност се ядосвам на себе си, че той е част от живота ми.
– Съжалявам – промълви Кристъл. Искаше да каже нещо утешително, но нямаше какво - заради Марика Джада винаги щеше да е принудена да се среща с бившия си съпруг.
– Всъщност така май стана по-добре – каза внезапно Джада. Когато Кристъл я погледна неразбиращо, тя се усмихна и ѝ намигна. – Иначе можеше никога да не те срещна. А това вече щеше да бъде ужасно.

Chapter 8: Лулиана

Summary:

Дух

– Какво гледаш?
– Шшшт! – беше единственият отговор на Лили - и един бърз умолителен поглед, който тя хвърли на Лучия, преди отново да съсредоточи вниманието си към екрана.
А там ставаше нещо много странно. Лучия седна до Лили, стараейки се да не ѝ пречи повече и в същото време да разбере какво се случва във филма, или каквото там беше това.
Трудно. Виждаше едни странни същества, може би нещо като играчки или кукли? Да, по-скоро кукли... да не би да бяха кукли на конци? Разговаряха около една маса, а някакъв мъж ги гледаше. А до него стоеше някакво още по-странно същество.
– Духът на настоящата Коледа – прошепна Лили толкова бързо, че Лучия за малко да не я разбере.
– А другите? Това куклено шоу ли е?
Лили изчака една пауза в разговорите на екрана, за да обясни също така нечленоразделно:
– Мъпетите! Не си ли гледала? Улица Сезам? Нещо?
Лучия само поклати глава. Стори ѝ се очарователно колко Лили харесва този филм - очевидно не го гледаше за първи път - а и явно беше коледен, така че бе съвсем подходящ за сезона. Тя остана да гледа с нея и постепенно разбра. Та това беше Коледна Песен на Чарлз Дикенс! Беше я чела преди много време и макар че беше пълно с описания, все пак историята успяваше да въздейства. Няма как да забравиш тази история, ако си я чел или гледал. Очите ѝ дори се насълзиха по едно време. После се сети и защо тези странни същества ѝ изглеждаха познати. Розана беше гледала нещо подобно по едно време. Но не с такъв ентусиазъм, както го гледаше Лили.
Лучия не вярваше в богове, но въпреки това беше извън възможностите ѝ да остане спокойна, докато малкото болно момче пожелаваше бог да благословял всички. Дори и да няма бог, помисли си тя, това е просто невероятно трогателно.
Да не забрави да благодари на Лили, че ѝ позволи да гледа с нея въпреки невежеството си и колко често ѝ пречеше.

Chapter 9: Маририна

Summary:

Алтернативна Вселена – колеги

На Мария Ирина беше наредено да почисти покоите на царицата. А можеше аз да съм царицата, помисли си тъжно тя, ако не се бях държала така с Петър. Но сега, вместо да я направи царица, той я беше взел като своя слугиня, което означаваше, че се подразбира да бъде и негова любовница. Ако държеше на това обаче, щеше да трябва да я изнасили, защото тя не го харесваше и не го искаше. Щеше да се опита да му обясни, че вината не е в него - не искаше и не харесваше никой мъж, изобщо.
Вместо нея царица продължаваше да бъде Мариам, майката на Петър. Мария Ирина никога не я беше срещала, но беше чувала легенди за нейната хубост. Колко ли пък може да е хубава, каза си тя, докато влизаше в стаята.
Ето, тази слугиня е по-красива от всяка друга жена, която съм виждала, така че Мариам едва ли може да се мери с нея...
В покоите на царицата наистина имаше една жена с проста бяла рокля и вързана на плитка коса, която събираше някакви неща от пода и ги слагаше в един сандък. Вдигна глава, когато Мария Ирина влезе, и на лицето ѝ се появи усмивка, сякаш и тя хареса нея.
– Здравей – каза Мария и се представи. – И ти ли си лична прислужница на царицата? Надявам се, че не е много лоша господарка.
– Не, ако си ѝ верен, е дори много добра – отвърна жената с нежен глас като мед. Самата царица едва ли би могла да има по-хубав, отбеляза Мария очаровано.
– Как да ти помогна?
– Засега никак. Разкажи ми за себе си.
И Мария започна да разказва - как баща ѝ обещал да я даде за жена на цар Петър, как тя и царят не се разбрали и той заявил, че ще я вземе само като прислужница, но ще се грижи добре за нея. Баща ѝ нямал избор, освен да се съгласи, било го страх от царя.
– Но аз съм доволна, поне задето се махнах от там – призна Мария Ирина. – Баща ми не се отнасяше добре с мен, непрекъснато ограничаваше свободата ми. Тук като проста прислужница сигурно ще ми е по-добре. Свикнала съм да върша къщна работа, защото татко ме караше да поддържам сама своите покои и неговите в двореца. Само Петър ме тревожи.
– Защо? – попита слугинята. Тя вече беше събрала разпилените по пода неща и седна на единия край на пейката, където бе седнала Мария преди малко.
– Защото... е, ще иска да му бъда любовница. Но аз не желая. Никой мъж не е успял да ми хареса и не искам да имам нищо общо с тях. Може само да ме принуди, но не и да ме убеди.
– Той няма да го направи – увери я жената меко. – Петър е добър, никога не би насилил някоя жена, нито би се възползвал от властта си.
– Надявам се – промърмори Мария притеснено. Не искаше да мисли за това, но то я тревожеше през цялото време.
– Довери ми се – жената седна по-близо и я погали с ръка. Очите им се срещнаха и сякаш стана нещо като земетресение във въздуха. Внезапно, докато се взираше в това прекрасно лице, Мария разбра защо мъжете никога не я бяха интересували. Сърцето ѝ се разтуптя по-бързо от всякога и бузите ѝ поруменяха, стори ѝ се, че непознатата вижда право в душата ѝ и нямаше нищо против, че някой я опознава така...
– Царице! – някаква грозна руса жена с прекалено голяма уста влезе забързано. – Ваната ви е готова, съжалявам, че трябваше да чакате толкова дълго...
– За щастие повече няма да се налага, Дара – каза студено жената, която Мария беше помислила за прислужница, и се изправи. – Вече си имам нова прислужница, Мария Ирина. Ти можеш да идеш да работиш в кухнята. Свободна си.
Мария Ирина трепереше. Значи това беше царицата, това беше Мариам! Господи! Сега сигурно я очакваше тъмница, наказание, може би смърт!...
Беше толкова стресната, че отпърво дори не проумя думите на Мариам, които се отнасяха до нея...

Chapter 10: Софидана

Summary:

Астрално

Никой не знаеше, че са братовчедки.
Наистина бяха далечни братовчедки и дори родителите им почти не се познаваха, но кръвта създава силни връзки. Понякога по-силни от всичко друго - дори и да е слаба кръв.
Освен това бяха астрални близначки. Откриха го съвсем случайно. Първо можеше да се каже, че не са особено приятелски настроени една към друга. София беше проследила Нини, защото подозираше, че той върши някакви измами, и откри, че нейният любим не само ходи в някакъв странен склад, но и се среща там с една красива жена, която много ѝ прилича.
Нищо чудно, че се ядоса. Джордана пък беше повече от възмутена да я вземат за любовница на Нини. На Прасето! Но след като София разбра за Бандата, недоразумението беше изяснено и двете поговориха доста по-спокойно, от което стана ясно, че са роднини, и още по-странното - че са родени в една и съща година, през един и същи месец, на една и съща дата, по едно и също време. Такива хора, обясни София на Джордана, били астрални близначки.
Джордана не се интересуваше от астралните близначки или от астралното въобще. Това, което живо я вълнуваше обаче, беше възможността да се възползва от познанството си със София, което предлагаше неочаквани ползи.
– Какво ще кажеш да измамим Вълка и останалите? Ти и аз, всичките пари, Малдивите или някое още по-хубаво място. От пръв поглед се вижда, че не ти пука особено за Нини. Хайде, какво те спира? Не искаш ли да забогатееш?
София се колеба около три-четири минути, преди да приеме. Нини наистина ѝ харесваше донякъде, защото беше сладък, но понякога ставаше лош и жесток, а и Прасето съвсем не беше човекът, с когото тя бе избрала да бъде, това му превъплащение още повече влошаваше нещата.
– Е, добре. Но трябва да знаеш, че съм бременна. Така че ми се полага делът на Нини! Иначе той няма как да се погрижи за детето.
Джордана не обичаше деца, но пък имаше собствени пари под друго име в банката още отпреди да влезе официално в Бандата, така че само махна с ръка. Главната ѝ цел сега беше да се махне от тези превърнали се в хладнокръвни убийци уж "забавни" приятели. Стинко нямаше да ѝ липсва. Марио и Нини пък - съвсем. Може би само караниците с Джери щяха донякъде да ѝ липсват, защото беше толкова забавно да се надхитряват непрекъснато, но щеше да си живее добре и без него. Имаше предчувствие - че определено ще си живее по-добре със София.
Не грешеше.
Четири години по-късно двете разхождаха едно момиченце по брега на морето, смеейки се весело, а хората край тях си говореха, че никога не са виждали толкова хубава и така добре пасваща си двойка.

Chapter 11: Джионора

Summary:

Виещи се растения

– Но не обичам да пия! – настояваше Елеонора.
– Ядеш грозде, нали? Само преди няколко дни си беше купила цяла кошница!
– Не беше кошница, а просто малка кутия. Освен това има съществена разлика - от гроздето не се напивам!
Джордана само ѝ се намръщи. От седмици се опитваше да я вкара в любимия си нов ексклузивен клуб "Лозя", но Елеонора не виждаше какво ще прави там. Тя беше въздържател, нямаше си и идея от приказките за вино, които се водеха на подобно място, и освен това беше видяла мястото, където се събираха, на една снимка - някаква скъпа къща, така плътно покрита от лозя, че едва се виждаше. Елеонора не понасяше зеленото, така че това определено не беше място, където с удоволствие би отишла.
Друг на мястото на сестра ѝ сега би започнал с "моооооля те", но не и Джордана. Тя постигаше желаното не с молитви, а с груба сила. А сега беше твърдо решена да заведе Елеонора на бала, който клубът организираше утре.
– Добре, добре, ще дойда! – изстена Елеонора час по-късно. Ръцете ѝ все още бяха хлабаво завързани за таблата на леглото, но тя не бързаше да ги измъква, нещо, което би могла да стори с едно по-силно движение. Продължи да гледа като хипнотизирана сестра си, която за миг надигна глава от долчинката между бедрата на Нора. Червените устни се разтегнаха в усмивка, за която Елеонора би направила и по-голяма жертва.
– Знаех си, че мога да разчитам на теб, сестричке – измърка Джордана, после наведе отново глава и се върна към мисията си с увеличен ентусиазъм.
Елеонора знаеше, че балът на винения клуб ще ѝ излезе през носа, но точно сега не беше нищо друго, освен щастлива.

Chapter 12: Маририна

Summary:

Завивка

– Мария И...!
Мариам замръзна на вратата. Снаха ѝ лежеше в леглото и спеше, въпреки че едва минаваше обяд. Пак не се беше хранила на масата с останалата част от семейството. Мариам въздъхна. Беше дошла да я сгълчи за това, но сега не можеше да намери сили да я събуди. Може би момичето наистина беше болно. Нали и докторът твърдеше, че тя не е добре, само дето не можеше да разбере причината за това неразположение.
Трябваше да си вземем по-здраво момиче, помисли си Мариам и тихо пристъпи към леглото, загледана в спящата девойка. Одеялото се бе смъкнало до бедрата ѝ, тънката синя нощница придаваше на тялото ѝ слаб и раним вид, дишането ѝ не беше съвсем спокойно. Кошмар ли сънуваше?...
Нямаше как да не ѝ стане жал за това дете, което дори в съня си не беше спокойно. Мариам сама не разбираше защо чувствата ѝ са така объркани, когато станеше дума за Мария Ирина - трябваше да ѝ се сърди, да я мрази дори, а я харесваше и ѝ съчувстваше, бе започнала да се отнася към нея с нежност, която не беше показвала и към собствената си дъщеря даже.
Прииска ѝ се да погали лицето ѝ, да я успокои, но се сети, че така може да я събуди. А за болните беше важно да си почиват, пък и тя самата мразеше да я будят, не би го причинила на бедната млада царица.
Гърдите ѝ се очертаваха примамливо през прозирния син плат... Мариам осъзна, че се е загледала в тях и неволно рязко си пое дъх, неразбираща и изненадана. Мария имаше хубаво тяло, за което би могла да ѝ завижда - но тя не ѝ завиждаше, по-скоро ѝ се възхищаваше. И не само на тялото - ами тези дълбоки кафяви очи, тези чувствени тъмни устни...
Смутена от мислите си, Мариам покри Мария Ирина до шията с одеялото, упорито подтискайки недоволството, което изпитваше, задето скрива гърдите ѝ от поглед. За нейно облекчение Мария не се събуди и не забеляза как майката на съпруга ѝ бързо излезе от стаята, сякаш дяволът я гонеше по петите.

Chapter 13: Ниалан

Summary:

Пулс

Когато по телевизията казаха, че са изобретили някакъв гениален начин, по който да разбират, когато някой е влюбен и В КОГО е влюбен, Калан не обърна внимание. Беше на 15, беше влюбена и си имаше съвсем други грижи, защото обектът на нейната любов излизаше с момче, а освен това я мразеше.
Когато няколко от учените дойдоха в училището и стана ясно, че директорът се е съгласил от името на всички ученици те да бъдат подложени безплатно на теста, изведнъж Калан осъзна с ужас, че тези хора щяха да съсипят живота ѝ.
Те нямаха право! Нямаха право да разбират с тъпата си малка машинка кого харесва тя, защото не желаеше да го знаят! И нямаха никакво, НИКАКВО право да оповестяват резултата пред цялото училище, както смятаха да направят!
Сега тя съжаляваше, че не е слушала внимателно какво представлява тъпата им машина, защото тогава щеше да знае как да я изключи. По принцип Калан беше добро момиче и никога не би ѝ минало през ум да поврежда нечия собственост, но в случая беше убедена, че ще постъпи правилно. Тези хора нарушаваха човешките ѝ права! И всички знаеха защо са дошли в училище - не смятаха младите, непълнолетни хора за истински човеци, те бяха "просто деца", дето нямат мнение и право на такова, и въобще никакви права, и с тях може да се прави каквото си поискаш, няма нужда да ти дават съгласие, за да им бърникаш в мозъка и да разгласяват тайните ти! Всичките ѝ съученички обсъждаха бясно това и никой не беше доволен, дори момчетата - всъщност те изглеждаха даже по-ужасени от момичетата. Но никой не знаеше какво да се направи. Мисълта, че след малко експериментът ще започне, ги парализираше от страх.
И Калан беше изпълнена със страх, но и решена да спре тази несправедлива идиотщина. Случайно чу Салиндра да споменава, че онова нещо мерело пулса и черпело най-вече данни от него. Това можеше да е достатъчно. Тя каза, че отива до тоалетната, промъкна се до стаята с машината и я огледа през процепа на вратата. Но там имаше хора.
След малко обаче учените и учителите, двама от които спореха с тях, излязоха нанякъде през другата врата. Калан не чака нито миг, вмъкна се в стаята и започна да рита и удря машината с един учителски дневник. Видя уреда, който мереше пулса електронно и го строши с няколко ритника. Издиша доволно, дори горда. Ако разберяха, че е тя, щеше пак да си има неприятности, но поне щеше да е защитила правата си.
Чу звук от вратата и погледна тъкмо навреме, за да види как Ничи от нейния клас почти пада в стаята, стресната да види, че вътре има някого.
– Ти пък какво правиш тук, Амнел? – попита Ничи и изражението ѝ беше почти уплашено.
– Аз... – Калан се изчерви и не видя смисъл да крие. – Развалих тази глупост. Те нямаха право да я използват върху нас. Нямаха...
Ничи се усмихна и Калан видя в очите ѝ одобрение.
– А! Добре. Знаеш ли, и аз дойдох за същото. Права си, те нямат право да ни бърникат в главите! Нашите тайни са си наши!
– Точно така!
Ничи отправи уплашен поглед към другия коридор, откъдето се чуваха приближаващи стъпки. Калан замря паникьосано. Ничи я сграбчи за ръката и я извлече от стаята точно навреме, преди учените да са се върнали. Двете ги чуха как ругаят и избягаха, смеейки се, при останалите от класа си.
После, разбира се, учените и учителите, които не виждаха нищо лошо в идеята им да експлоатират учениците, крещяха и разпитваха кой го бил направил, но всички ученици мълчаха. Много от съучениците на Калан и Ничи ги бяха видели да излизат, но никой не ги издаде, всички мълчаха и ги гледаха с благодарност и възторг в очите. Бяха се превърнали в героини.
За Калан това нямаше особено значение. За първи път тя си помисли, че Ничи може би не я мрази. Двете дълго се държаха за ръце, никоя от тях не бързаше да се пусне. И просто им беше добре да седят една до друга. Всяка се усмихваше тайно.
Животът все пак е хубав, помисли си Калан, на седмото небе от щастие. Дори и да я бяха наказали, щеше да си заслужава.

Chapter 14: Джада и Бианка, едностранно

Summary:

Падам си по/Счупи

Джада не знаеше какво да каже. Това беше последното нещо, което беше очаквала. Някога.
И моментът никак не беше подходящ. Тя държеше в ръце бебето, продължаваше да го държи, докато слушаше с изумено лице, а Марика плачеше, както правеше почти винаги по това време на деня. От плача на дъщеря си Джада не чу всичко, но думите, които успя да различи, бяха достатъчни, за да я хвърлят в пълен шок.
Бианка я погледна усмихнато, след като млъкна, очаквателното ѝ изражение беше смешно предвид факта, че Джада все още не можеше да намери дори една дума, с която да отговори.
– Аз... ааамиии... много... мило от твоя страна, но се боя, че... виж какво, ти изглеждаш супер, но аз просто не... с две думи, не те харесвам.
Бианка примига.
– Какво? Но аз току-що ти казах, че си падам по теб! Наистина ли това е всичко, което ще кажеш? Не може да не ме харесваш! Всички ме харесват! Освен това ти непрекъснато идваш при нас в РИС...
– Идвам, защото мъжът ми работи там – прекъсна я Джада. – Не е ли очевидно?
– Но... – Бианка придоби тъжния вид на кученце, изхвърлено навън в дъжда.
Джада никога не би изхвърлила кученце дори в хубаво време, но Бианка Пройети, по която пък си падаше Емилиано, беше съвсем друга работа.
– Сигурна съм, че някой те харесва – каза тя рязко и иронично. – Аз обаче не, разбираш ли? Съжалявам, но така стоят нещата. Има ли и друго, защото трябва да се погрижа за дъщеря си.
– Съвсем ли си сигурна, че ти не си падаш по мен? – попита Бианка отново.
Джада искаше да ѝ затръше вратата в лицето, но се принуди да се усмихне сравнително мило.
– Не те харесвам. Изобщо. Сега наясно ли сме? А и да си падах по теб, аз съм омъжена. Може за мъжа ми това да не означава много, но за мен означава. Така че...

Chapter 15: Ниалан

Summary:

разрив

Отначало Калан не мислеше, че Мариана и Дженсън са скарани сериозно. Дори не беше сигурна за какво са се скарали този път, но предполагаше, че ще отнеме няколко часа на любвеобилните ѝ (и много влюбени) най-добри приятелки да се сдобрят. Ала когато това не се случи нито същия ден, нито на следващия, нито в следващите два, тя разтревожена сподели с Ничи, че според нея трябва да направят нещо.
Ничи не беше на същото мнение.
– Какво има да им се бъркаме? Това си е тяхна работа и те трябва да се изяснят сами!
– Ами ако не го направят? Знаеш колко упорити са! Особено Дженсън. Тя никого не слуша и никога не признава, че греши!
Ничи продължаваше да не харесва идеята, но след като Калан я врънка цял предиобед, накрая се съгласи. Докато тя отиде при Мариана, Калан посети Дженсън и съвсем невинно предложи двете да се разходят край езерото. Наложи се доста да я убеждава, защото Дженсън наистина беше в лошо настроение заради скарването с любимата си. Обаче твърдо отказваше да направи първата крачка към сдобряване.
– Тя греши и тя трябва да се обади на мен! – повтаряше през целия път.
– Понякога няма само един прав – опитваше се да намекне Калан, но напразно.
Дженсън млъкна, едва когато стигнаха. Мариана и Ничи се задаваха срещу тях.
– Е, след като никоя от вас не искаше да направи първата крачка, считайте, че сте я направили заедно! – усмихна се Калан, опитвайки се да внесе ведрост насред настъпилата тишина.
– Значи това е план, засада! Предателство! – възкликна ядосано Дженсън и отстъпи далеч от Калан.
– Колко нагло! Но съвсем типично за вас, дето винаги се бъркате навсякъде! – Мариана се отдалечи от Ничи и застана до Дженсън. – Някой да ви е молил да се намесвате?
– Толкова сте непоносими! Защо не си гледате собствената работа?
Калан беше изумена и притеснена.
– Но... но... чакайте... но ние само искахме да помогнем!
– Не сме ви искали помощта! – възкликна Дженсън и се обърна към Мариана. – Можеш ли да повярваш?
– Да не се мислят за богините на любовта?!
– Е, поне се сдобриха – каза предпазливо Калан след час, докато с Ничи гледаха поредния епизод на любимия си сериал.
– Да! – изсумтя кисело Ничи. – Но сега са скарани с нас!

Chapter 16: Беанита

Summary:

Кукла

– Хайде, Беатриче, закъсняваме! – извика Анита ядосано. Вече бяха минали десет минути, откакто Беатриче каза "Само минутка и идвам!", и оттогава още поне десет пъти беше отговаряла с "Ей сега!", но явно за нея това имаше съвсем различни измерения. Според Анита от "Ей сега" до идването би трябвало да има не повече от десет секунди, максимум двадесет.
– Секунда!
Хайде сега пък секунда. Анита скръсти ръце.
– Ако не слезеш веднага, лошо ти се пише!
– Да, да, идвам! Само секундичка!
Анита поклати глава. Явно не я плашеше достатъчно. Харесваше ѝ да плаши хората, но Беатриче беше толкова добричка и сладичка, че не обръщаше особено внимание на умението на Анита да стряска всички. Или просто я обичаше твърде много. Дявол знае!
Не закъсняваха кой знае колко за партито с костюми, но ако не тръгнеха скоро, наистина щеше да стане страшно късно. Анита се погледна още веднъж в огледалото в антрето, не толкова защото се съмняваше дали костюмът ѝ на вещица с лилава рокля, черна шапка и метла ѝ стои както трябва, а главно защото нямаше какво друго да прави. Друг на нейно място би взел да почете книга, признавайки, че Беатриче не може да се приготви навреме, освен ако животът ѝ не зависи от това, но не и Анита.
Досега Беатриче вече трябваше да се е научила да не се бави толкова дълго! Крайно време беше да започне да се приготвя по-бързо. Анита реши, че ще я накара да се упражнява, докато не постигне задоволителни резултати. "Задоволителни" според нея бяха десет минути, а не четиридесет!
– Беатриче, ако не дойдеш до две секунди, тръгвам сама!
– Ето ме, идвам! – пропя приятелката ѝ и затича по стълбите, фурия от розово и златисто.
Анита се вторачи в нея.
– Какво трябва да си ти?
Беатриче ококори очи.
– Кукла Барби. Не е ли очевидно?
– Хм – измърмори Анита. Всичко, което виждаше, беше Беатриче с дълга руса перука и розова рокля като на принцеса. И странен грим, но чак пък кукла? – Е... сигурно.
– Аз и без това съм си кукличка, нали? – попита префърцунено Беатриче, после се засмя на физиономията ѝ. – Хайде, можем да тръгваме!
– Готова ли си?
– Да.
– Наистина? Съвсем?
– Да! Хайде да вървим!
– Добре... – Анита отвори вратата. Двете излязоха на верандата.
Дори щяха да пристигнат навреме! Или поне почти...
Тръгнаха към колата.
– Чакай! – писна внезапно Беатриче. – Забравих си чантичката!

Chapter 17: Мериада

Summary:

Пясък

– Никога не сме ходили на плажа заедно – каза Мера, като се надяваше думите ѝ да прозвучат естествено и нехайно.
Не искаше да изглежда като истинска среща, поне засега... засега не се осмеляваше да прозвучи така. Всъщност това беше идеята ѝ, но в последния момент се уплаши. Както винаги напоследък. Не че каненето на омъжена жена на среща не беше лошо, всъщност беше. И тя още не се осмеляваше да го направи, въпреки че напоследък Джада и Емилиано бяха определено в много по-хладни отношения от преди.
Въпросът за обиците се беше разрешил задоволително - макар Мера да имаше някои съмнения относно истиността на обяснението, което беше дал Чеки - и все пак по всичко изглеждаше, че той се опитва да изглади нещата със съпругата си.
Но Джада беше охладняла към него.
Може би и тя самата имаше колебания дали да му вярва. Ако бе така, то не го беше споделила с приятелката си, но ако сега Чеки искаше да прекарва време с нея, този път Джада беше тази, която не желаеше и нямаше настроение да ходи някъде с него. Днес за пореден път беше дошла при Мера с Марика, вместо да прекара деня със съпруга си, не че той имаше много свободно време.
– Искаш да отидем заедно на плажа? – попита Джада внимателно, сякаш за да е сигурна, че я е разбрала добре.
– Да, но ако ти не искаш... просто си казах, че денят е хубав и...
– Добре – Джада се изправи веднага след простата думичка. – Да вървим.
Мера не посмя да каже нищо друго от страх Джада да не забележи колко надежда таи в себе си. Навярно беше глупаво и наивно, но напоследък ѝ се струваше, че Джада е започнала да отвръща на чувствата ѝ... Възможно ли беше?
Взеха нейната кола, защото Джада нямаше друга освен тази на родителите си и я използваше рядко. На плажа имаше доста хора, съвсем не беше така интимно и спокойно, както Мера си го бе представяла. Деца строяха пясъчни замъци, младежи играеха на топка, възрастни се печаха на дълги шезлонги или се разхождаха с половинки и приятели. Почти ѝ се прииска да не бяха идвали, но скоро забрави за това; двете с Джада намериха едно свободно кътче, седнаха на земята с Марика и започнаха заедно с нея да правят фигурки от пясък. Това дете беше така сладко и умно - и как би могло да е иначе, след като беше половин Джада - винаги беше удоволствие да си играеш с него.
В един момент Мера и Джада едновременно вдигнаха глави и погледите им се срещнаха. Сякаш времето спря. Мера престана да диша от вълнение, защото в този миг вече бе сигурна, че Джада не я вижда просто като приятел. Мечтата ѝ, така дълго пазената ѝ мечта, се сбъдваше...
– Мамо, мамо, виж! – Марика дръпна майка си за ръкава.
Джада и Мера отклониха погледи, но и двете се усмихваха.

Chapter 18: Луара

Summary:

Алт. Вселена колеж

Лара си пое дълбоко дъх.
– Професор Бранкато, искали сте да ме видите?
Лучия Бранкато, най-младата професорка в колежа - и най-красивата, несъмнено, кимна, стана и затвори вратата, когато Лара влезе в кабинета ѝ. Раменете им се докоснаха и Лара трепна. Нямаше съмнение, че професор Бранкато не само я притесняваше, но и я вълнуваше. Лара се възхищаваше на златисто русата ѝ коса, на строгия стил, с който се обличаше, а понякога си мислеше и за очевидно големите ѝ гърди, които не можеха да останат незабелязани въпреки обикновените дрехи. Но като че ли Лучия не забелязваше нея...
– Става въпрос за оценките ти, Лара. Не са никак добри.
– Но аз... много се старах... обаче... – промълви Лара.
– Знам, знам – гласът на Лучия беше мек. – Рисуването е по-важно за теб. Но, разбираш ли, трябва да направим нещо с тези оценки... За да можеш да завършиш. Иначе знаеш какво ще се случи...
Лара я погледна плахо.
– Не може ли... да измислим нещо?
Лучия седна обратно зад бюрото си, наблюдавайки я като ястреб.
– Какво например?
– Ами... – Лара се наведе към нея, доволна, че си беше облякла блуза с дълбоко деколте. – ...нещо. Вие кажете.
Лучия се усмихна хищно.
– Виждам, че мислим еднакво, Лара. Това много ме радва... – тя придърпа младото момиче към себе си и я целуна силно. – Никак не ми се искаше да те скъсам. Определено предпочитам да те чукам...
Лара се взря удивено в нея. Лучия стана и я притисна към бюрото, галейки с ръце бедрата и гърдите ѝ. Откога си мечтаеше за това слабо, но надарено тяло, за тази кожа с цвят на шоколад... Тя облиза врата на Лара и си помисли, че и вкусът е почти същият. Във всеки случай да има това момиче щеше да бъде преживяване, по-сладко от шоколад...
За първи път злоупотребяваше с властта, с която разполагаше, и нямаше да го направи, ако не беше забелязала как я гледа Лара. Определено привличането не беше едностранно. Лучия се беше научила да рискува.
Може би някой би казал, че не си струва, след като сигурно скоро щеше да се насити на Лара, а ако я хванеха, щеше да загази сериозно, но понякога повикът на плътта беше прекалено силен, за да му се устои.
Едно е сигурно, помисли си Лучия, докато целуваше младото момиче и разкопчаваше дънките му.
Нямаше скоро да се насити на Лара.

Chapter 19: Маририна

Summary:

Пъзел

– Да караш 14-годишно момиче да разрешава "пъзел", свързан с престъпници и убийци? – Мариам не беше много очарована. – През цялото време уж не искат тя да попадне в опасност, но я оставят да прави това?
– Аз пък мисля, че е сладко – заяви Мария Ирина. – Момичето може да е младо, но е много умно, по-умно от двамата главни герои, и с това хвалят младото поколение, показват, че то заслужава уважение, а не е "просто деца", както възрастните си мислят.
– Да... – пророни колебливо Мариам. – Все пак си мисля, че главната героиня можеше и сама да се досети. Нали тя откри онези записки в по-предишната книга и се досети какво означават, въпреки че аз не разбрах много добре какво точно става.
– Ами тя не е гений – възрази Мария. – Не може от всичко да разбира. Според мен така е много реалистично.
– Момиче от "простолюдието" да разбие таен шифър, който един частен детектив, една хотелиерка и един полицай не успяха? – вдигна вежди Мариам с ирония. – Странно. Агата Кристи е писала за същото време и повечето от нейните герои, които работят като прислуга, са доста... глупави, даже направо тъпи понякога. А тя и е живяла в онова време.
– Но все пак е била от богаташите. Дали наистина си е дала труда да опознае по-бедните хора и слугите си? Честно казано, понякога съм се чудила дали не е била малко сноб, но пък е напълно възможно нещата наистина да са били такива по онова време.
Мариам остави книгата и се излегна на леглото.
– Бедните хора да са били тъпи?
– Не, просто да не са имали достъп до свястно образование и да не са си давали много зор, понеже са знаели какви възможности имат. Сега всъщност не е по-различно. Ако нямаш пари да получиш наистина добро образование, трябва или да извадиш късмет, или да си адски способен, за да преуспееш в живота, нали? – Мария Ирина сви рамене.
– Предполагам, в "да извадиш късмет" са включени и всички чудесни възможности, които познанството с подходящи хора и имането на пари да си купиш дипломи и работни места дават, нали? – попита провлачено Мариам.
Мария Ирина се намръщи за момент.
– Е, да кажем.
– Признай, че забележителните черти на двете прислужнички са резултат от вярванията на новото време, а не от задълбочено проучване на нравите в онези години.
– Може и така да е – заяви Мария с тон, който решително приключваше разговора. – Още като заговори за това, ми се доигра на подреждане на пъзели. Намерих един с 3000 части. Искаш ли да ми помогнеш да го наредим?
– Имаш предвид в интернет – нацупи се Мариам. – Не, благодаря. Предпочитам старите, нормални пъзели. Тези са странни. Ще си дочета книгата. И все още мисля, че главната героиня трябваше сама да разреши загадката. В крайна сметка тя наистина не прави кой знае какво, само ходи и разпитва.
– Е, много скоро ще...
– Не ми казвай! – изкрещя Мариам. – Не искам да знам какво ще стане.
Мария се засмя.
– Знаеш ли в какво съм напълно сигурна?
– В какво?
– Независимо от всичките ни различни мнения и заключения няма никакво съмнение, че те обичам – тя я целуна бързо по устните и седна пред компютъра. Чу Мариам да казва "И аз теб" и се ухили, за момент забравяйки какво щеше да прави.

Notes:

В случай, че някой иска да знае, книгата, която те обсъждат, е последната за Кити Ъндърхей - Убийство В Елм Хаус. Да, която излезе само преди няколко дни и снощи най-сетне имах удоволствието да прочета. Но сега ми остава само да се чудя кога и останалите 13! книги ще бъдат преведени!

Chapter 20: Джионора

Summary:

Блясък

– Е, доволна ли си? – изсумтя Елеонора. Джордана за пореден път се беше наложила и сега щеше да я води на някакво досадно и скучно парти. Елеонора не обичаше по начало да ходи по партита, а когато разбра, че ще трябва да облече рокля, това съвсем я беше вбесило. Избра обикновена дълга черна рокля със затворено деколте и дълги до лактите ръкави.
– Да. Приличаш на монахиня – отбеляза с ирония сестра ѝ. – Имаш късмет, че се досетих за такъв развой. Ето – тя хвърли нещо на леглото до нея. – Облечи това!
Елеонора зяпна роклята. Беше светлосиня, цялата с блестящи камъчета, имаше тънки презрамчици, деколте почти до пъпа и беше дълга точно колкото да покрива задника, нито сантиметър повече
Тя решително махна с ръка.
– Няма да облека това нещо, дори и да е последната дреха на земята!
Джордана вдигна вежди.
Час по-късно Елеонора, облечена в блестящо синята рокля, се беше облегнала със скръстени ръце на близката стена и наблюдаваше богатите и разхайтени гости с неодобрение. Джордана, която танцуваше с някакъв нисък мъж, ѝ намигна. Елеонора се изчерви при спомена за времето, което двете бяха прекарали в тоалетната преди малко. Никога нямаше да го признае на глас, но всъщност ѝ харесваше да ходи по събития със сестра си, защото Джордана винаги намираше начин да ѝ се отплати... повече от щедро.

Chapter 21: Беанита

Summary:

Сянка

Успокой се. Само си въобразяваш.
Вътрешният ѝ глас обаче бъркаше. Този път поне Беатриче можеше да се закълне, че преследвачът ѝ не се е отделил от нея през цялото време, докато се беше прибирала от работа. И мисълта караше дъхa ѝ да спира от ужас.
Досега можеше да си повтаря, че си въобразява, можеше да се опитва да вярва на колегите и приятелите, които ѝ казваха същото. Но не и след тази вечер. Не и след като вече имаше доказателство.
Прииска ѝ се да счупи телефона, с който бе снимала тъмната фигура с черни дрехи, която я следваше като сянка по целия път. Би предпочела да се беше заблуждавала. Само да ѝ се е струвало. Но докато вървеше и уж безцелно държеше мобилния си в ръка, веднъж завинаги беше сложила край на тези надежди.
Сега имаше видео на тъмната фигура. И нямаше съмнение, че тя е истинска, а не само плод на въображението ѝ, нито някой невинен, случаен минувач.
Беатриче с треперещи ръце остави телефона на плота и погледна през прозореца, стараейки се да не отмества много пердето. Не беше посмяла дори да запали лампата.
Срамота, такъв страх, а си представител на закона!, скара се тя на себе си, но това не подейства. Не намали страха, който изпитваше, защото, ако можеше да вярва на очите си, беше разпознала къдравата кестенява коса на преследвача си.
И, ако можеше да вярва на очите си, не беше той, а тя.
– Мен ли търсиш? – попита глас, в който ясно се долавяше подигравателна усмивка, карайки Беатриче да подскочи на място и да се обърне с ужас към тъмнината на дневната си.
– Анита Ческон.
– Да – каза преследвачката ѝ. – Радвам се, че съм толкова незабравима, но няма нужда да подскачаш така. В крайна сметка съм дошла само да си поиграя още малко с теб, не да те убивам.
От предишната им среща Беатриче ясно помнеше какво е Анита "да си поиграе с нея". Беше в гаража на един хотел. Беатриче видя престъпницата и се опита да я арестува.
Срещата беше завършила с пълна победа за Анита, която се отдалечи спокойно, оставяйки Беатриче на земята с разместени дрехи, потънала в кръв... и... срам.
– Не, моля те... – прошепна полицайката и отчаяно се отдръпна назад.
Анита се приближи и сега ясно се виждаше прекрасната ѝ, чувствена усмивка. Зъбите ѝ бяха оголени и блестяха в мрака.
– За какво ме молиш? Да те оставя на мира... или да започвам по-скоро?
Което и да е, помисли си Беатриче и затвори очи. Само, моля, нека да е по-скоро. Преди да припадна от страх.

Chapter 22: Беанита

Summary:

Женени

– Сестра ти не ме одобрява – каза Анита.
– Какво? Не – смаяна, Беатриче остави книгата, която четеше, и се извърна към Анита. Леглото беше достатъчно широко за трима души, но въпреки това любимата ѝ се бе сгушила възможно най-близо до нея. Сякаш търсеше закрила. Сякаш я беше страх.
– Не е вярно, Нита, само така ти се е сторило!
– Не ми се е сторило – Анита подпря брадичка на ръката си и я погледна с тъжни шоколадови очи. – Тя ми го каза.
– Какво?! – Беатриче беше шокирана. Нима сестра ѝ наистина би сторила подобно нещо?! – Кога?
– На обяда днес.
– Как може да постъпи така?! И да ти каже такова нещо, веднага щом се върнахме от медения си месец?! Не мога да повярвам! Лучия наистина... за каква се мисли?! – Беатриче се вбесяваше все повече.
– Тя смята, че никога не би ти минало през ум да се жениш за друга жена, ако аз не съм ти "повлияла лошо". Каза, че такова нещо никога нямало да се случи, ако тя била тук, за да те "вразуми" – продължи тъжно Анита.
Беатриче удари с ръка по корицата на книгата.
– Лучия е пълна крава! Задръстена, самовлюбена досадница! Каза ли и още някоя глупост?!
– Да. Че... ако поне малко ми пукало за теб, съм щяла да те оставя на мира.
– Боже господи! – Беатриче вече нямаше думи. – Толкова съжалявам. Ужасно съжалявам. Не мога да повярвам, че някой от семейството ми би се отнесъл така невъзпитано към теб, след като знаят, че те обичам. Съжалявам, Нита.
– Ти не си направила нищо. Но...
– Да не би да мислиш, че Лучия е права?!
Анита въздъхна тихо. Гледаше надолу.
– Страхувах се, че може да е така.
Беатриче стисна решително устни.
– Е, добре, че си спряла да се страхуваш, защото това са пълни дивотии! Нима наистина се налага да ти обяснявам, че ти не ми влияеш зле, а ме правиш безмерно щастлива?!
Анита вдигна очи и се усмихна.
– Не.
– Добре. Радвам се – Беатриче сложи ръка върху нейната и срещна погледа ѝ, после се наведе да я целуне. – Обичам те, Анита. Никога не се съмнявай в това.

Chapter 23: Лулиана

Summary:

Алт. Вселена - Злодей

– Само ела с мен – шепнеше Лили на Лучия, застанала зад стола ѝ. – Ще те отведа далече... ще бъдем заедно завинаги, само аз и ти...
Ръцете ѝ галеха раменете на Лучия, устните ѝ се отъркваха в ухото на блондинката, докато шепнеше, копринено меките ѝ коси се докосваха в шията на Лучия. С всеки дъх, който капитан Бранкато поемаше, ставаше все по-трудно да откаже на тези предложения - не, молби, те бяха молби, защото Лили я искаше и се нуждаеше от нея не по-малко, отколкото Лучия се нуждаеше от младото момиче...
– Ела с мен... Бъди моя, Лучия Бранкато... толкова е лесно... само кажи "да", и ще ти дам всичко, за което си мечтала...
Лучия се опита да се бори с привличането, което изпитваше към девойката, но не можеше. Мислеше, че Лили я мрази, ала ето сега, когато бе успяла да проникне в кабинета ѝ, тя не се опитваше да я убие, а да я направи своя съюзница! Своя любовница...
Но това беше грешно... тя не биваше да приема...
Ала не можеше да се спре. Не ѝ стигаха силите да откаже на този съблазнителен глас, който сякаш се плъзгаше по най-чувствителните места от тялото ѝ подобно на милувка, предлагайки ѝ онова, което тя желаеше повече от всичко друго - Лили...
– Но трябва да убием колегите ти – добави Лили и погледна нагоре към останалите стаи, пълни със специалисти. Погледът ѝ сякаш блестеше в червено. – Налага се да се отървем от тях... Ще дойдеш с мен, нали, Лучия? Ще ми помогнеш да мина през тях, а когато излезем от тук, оставяйки след себе си само кръв и смърт, ще отидем в първия хотел, който видим, и ще бъдеш моя... – тя я целуна по ухото.
– Да! – прошепна Лучия замаяно. Тя много добре разбираше какво иска Лили от нея и въпреки това приемаше, защото я желаеше твърде силно, за да се съпротивлява. – Да, да, да...
– Лучия! – извика Гиро.
Лучия стреснато се изправи в стола. Обърна се назад и сърцето ѝ се сви от отчаяние и едновременно облекчение, когато осъзна, че никой не стои там. Лили Паравидино я нямаше... тя я посещаваше само в сънищата и мечтите ѝ, мечти, за които никой не знаеше и които ставаха все по-трудни за пренебрегване...
Тя издиша дълбоко, налагайки си да успокои лудо препускащия си пулс, преди да извика на Даниеле, че може да влезе - превърна се в уравновесената, хладна капитан Бранкато, за чийто тайни желания и копнежи никой не подозираше...

Chapter 24: Маририна

Summary:

Болка

– Ау!
Мариам рязко вдигна глава при този вик.
– Мария Ирина, добре ли си?
– Да...
Мариам изтича при момичето и незабавно огледа щетите. Присви тревожно лице, когато зърна кръв. Потърси с поглед слугите, но ги нямаше.
– Дара! Дара! Повикай лекар! Бързо!
– Мариам, спокойно...
– Как спокойно?! – Мариам извади бродираната си кърпичка и я притисна към раната, очите ѝ бяха разширени от безпокойство. Чувстваше се безпомощна, защото беше ужасно притеснена, а не знаеше какво да направи.
– Всичко е наред – Мария Ирина се усмихваше. – Добре съм, без паника.
Дара се появи, намръщена както винаги.
– Викахте ли ме?
– Да... – започна бързо Мариам, но Мария Ирина я прекъсна:
– Не, Дара, всъщност нямаме нужда от теб. Но междувременно може да провериш дали обядът е готов. Ние тук ще се справим.
Прислужницата ги изгледа недоволно и излезе. Мариам изумено клатеше глава.
– Защо ѝ каза да си върви? Имаш нужда от лекар!
– Добре съм, Мариам – Мария свали кърпичката от пръста си и го поднесе към лицето на свекърва си. – Виж, спря да кърви.
– Но...
– Няма нужда да се тревожиш толкова, Мариам. Просто се убодох съвсем леко, докато бродирах, това е всичко! Не ми трябва лекар за това.
– Разбира се – измърмори Мариам и осъзна, че наистина беше реагирала много бурно. Изчерви се, защото сама не проумяваше какво я бе накарало да се притесни толкова силно за Мария Ирина. Вярно, тя беше от семейството, но всъщност не наистина. Беше само жена на сина ѝ. А Мариам се уплаши, сякаш Мария Ирина беше най-скъпото ѝ същество на тази планета!
Тя се вгледа в топлите кафяви очи на девойката и внезапно се запита дали не беше точно така...

Chapter 25: Беанита

Summary:

Мит

За вампирите не се знаеше много. Беатриче беше чувала, че те са невероятно красиви. Други митове ги определяха като жестоки и безчувствени, същевременно силно сексуални същества.
Анита Ческон пасваше във всички тези категории.
Единственото, което не правеше, беше да пие от кръвта ѝ, но затова пък пиеше от жизнените сили и морала ѝ. Ако Беатриче искаше да сложи край на нередната им връзка, Анита никога не ѝ позволяваше, но не използваше сила, нито изнудване.
Друг мит за вампирите гласеше, че умеят да хипнотизират хората.
Беатриче определено се чувстваше хипнотизирана, когато Анита се появеше на срещите им, обикновено облечена в дънки, блуза и яке, които очертаваха всяка една съвършена част от тялото ѝ. И дизайнерска рокля нямаше да се справи по-добре. А после това тяло се притискаше към нейното, устните се озоваваха върху нейните, съпротивата ѝ се стопояваше все повече при този "последен" любовен контакт, който никога не беше способна да остави последен. И когато всичко свършеше и Анита попиташе, докато се обличаха: "Сигурна ли си, че не искаш да се срещнем отново?", Беатриче попадаше под влиянието на вампирската магия.
И никога не казваше "да, сигурна съм".

Беше облекчаващо да обвинява вампирите и митовете за тях. Беше приятно да обвинява Анита Ческон. Беше лесно.
Но не беше вярно.
Защото, докато я гледаше всеки път как си тръгва, Беатриче знаеше, че не Анита, а тя е истинският вампир. Тя пиеше кръвта на Анита Ческон. Тя беше тази, която използваше своето влияние върху Анита срещу самата нея.
Защото никога не би могла да я пусне да си отиде завинаги.
А единственият начин да я задържи, беше да каже, че тя иска да си отиде. Знаеше колко Анита държи да печели.
Трябваше да се превърне в битка, която Анита да спечели, иначе тя щеше да бъде тази, която ще загуби.

Chapter 26: Беанита

Summary:

Деца

Беатриче и Орландо бяха приятели от деца. Живееха в съседни къщи, седяха на съседни чинове в училище, винаги излизаха да играят заедно и си помагаха за всичко.
– Виждате ли какво става? – казваше с хитър поглед майката на Орландо. – Дечицата от малки се обичат!
Майката на Беатриче беше по-бавна в заключенията си, но когато Орландо и Беатриче започнаха да ходят заедно на танци и на партита, и тя с удоволствие взе да си представя сватба в слетите дворове на двете къщи, окичени с бели и розови панделки и цветчета, красивата си дъщеря в бяла рокля, а Орландо, когото обичаше почти като свой син - в елегантен костюм с роза за украса.
Когато Беатриче и Орландо заживяха в един апартамент като съквартиранти, докато учеха и работеха в една и съща сладкарница вечер, майките им вече правеха планове как да изглеждат сватбените покани и шеговито спореха в коя къща ще изберат да живеят младите - или пък ще предпочетат да останат в апартамент, но по-голям и с повече място за деца.
Но времето минаваше, а Беатриче и Орландо продължаваха да отричат, че имат връзка.
– Защо крият от нас? – недоумяваха майките им. – Невъзможно е да не са влюбени!
Майката на Беатриче разбра първа. Макар че ѝ трябваше дълго време да проумее какво става, когато една вечер Беатриче дойде на вечеря с момиче на име Анита и я представи като своята приятелка, с която са "заедно" от няколко месеца.
Майките бяха бясни. Всичките им планове - на вятъра, и какво изобщо си мислеше Беатриче да има връзка с жена?! Това не беше Ню Йорк! Такива неща не се случваха в истинския живот, само по филмите, всеки добре знаеше, че само там хора от един и същи пол се влюбваха!
Орландо получи сума инструкции как да "вразуми" Беатриче и да я "върне в правия път", а майките упорито отказваха да приемат, че пролетната сватба в градините няма да се състои. Или че ако се състои, ще има две булки и нито един младоженец, което изключваше майката на Орландо от планирането. Бащите също не бяха във възторг, макар че приеха новината доста по-спокойно и без да се намесват особено. Бащата на Беатриче от пръв поглед разбра, че Анита е чудесно момиче, а дъщеря му е щастлива. Какво повече можеше да иска?
Но майките не се примиряваха. Когато Орландо също доведе приятелката си да я представи на семейството, майка му се опита да я накара да го напусне, за да може Орландо да "си върне" Беатриче, не че някога е била негова.
Едва когато и той, и Беатриче престанаха да разговарят с майките си за повече от месец, двете възрастни дами най-после трябваше да приемат положението, ако искаха да се сдобрят с децата си. Те се извиниха през сълзи и със заекване обясниха колко им е мъчно за сватбата, която така и няма да организират.
Беатриче и Орландо се засмяха.
– Кой ви е казал, че няма да я организирате? – попита Беатриче. – Аз и Анита и Орландо и Джада ще направим двойна сватба!

Chapter 27: Мериада

Summary:

Провал

За пореден път всичко се провали...
Мера гледаше тъжно как Джада разговаря по телефона с един от колегите на бившия си съпруг, някой си Даниеле Гирели. Вече беше научила най-важното - Емилиано е пострадал по време на някаква акция. Не знаеше дали е сериозно или не, но това едва ли имаше значение. Тя със сигурност щеше да отиде да го види.
За Джада здравето на Емилиано беше едно от най-важните неща на света.
Дори след като се разведоха, тя го беше посещавала в РИС, ако научеше, че му се е случило нещо. "Това, че сме разделени, не означава, че вече не ме е грижа" - казваше винаги. Все пак ставаше въпрос за бащата на детето ѝ. Мера можеше да разбере.
Можеше да разбере, въпреки че чакаше тази вечеря от дни и снощи не бе спала от вълнение.
Можеше да разбере, въпреки че това беше първата им истинска, официална среща и Джада беше дошла, което бе повече, отколкото Мера смееше да се надява. Чакаше този момент от години.
Можеше да разбере, макар свещите още да горяха и чашите да бяха до половина пълни с вино, а основното ястие да изстиваше в момента. Разбираше. Наистина.
Първата им истинска среща беше пълен провал благодарение на проклетия Емилиано, но Мера разбираше. Той беше баща на Марика. Тя беше нещо като втора майка на момиченцето и никога не би оспорила ролята на Емилиано в живота ѝ. Не че той се стараеше тя да е толкова голяма. Но Марика го обичаше. Вярно, тя не беше наясно с много неща за баща си. Но той все пак си оставаше неин баща. И тя си го обичаше.
– Добре, Гиро. Чао – Джада затвори телефона, прибра го обратно в чантата си и се усмихна на Мера. – Извинявай.
– Няма нищо – Мера преглътна. – Трябва да тръгваш. Разбирам – думите излязоха кухи и накъсани, независимо че наистина проявяваше разбиране.
Джада се намръщи.
– Да тръгвам ли? Къде?
– При него, разбира се – Мера пусна косата си от красивата шнола, която си беше сложила специално за случая, въздъхна и стана. – Хайде, ако искаш, ще те закарам.
– Мера.
Джада също стана и хвана ръката ѝ. Аметистовите ѝ очи се вляха в тези на Мера.
– Никъде няма да ходя. Емилиано ще се оправи, а и да не беше така, има само едно място, където аз искам да бъда сега. Тук. С теб.
– Не мога да повярвам, че това се случва – промълви Мера. – Толкова години се надявах... чаках този момент...
– И сега той се случва – Джада се усмихна бавно, повдигна се на пръсти и я целуна.

Chapter 28: Беанита

Summary:

Топлина

– Значи нищо от това не е било вярно – гласът на Беатриче беше изненадващо спокоен - твърде спокоен за жена, която току-що е разбрала, че целият ѝ живот е бил лъжа.
– Повечето не – прошепна Анита.
Тя беше злодейката в тази история и се предполагаше да се чувства като победител, защото държеше всички карти. Беатриче нямаше да може да избяга, нито да я нарани. Нямаше особено значение, че вече е започнала да си спомня истината, нито че е наясно с лъжите на Бандата.
– Никога не съм била една от вас – Беатриче вдигна за момент снимката, стояща на шкафа, на която Втората Банда бе наредена пред вилата - същата вила, в която тя бе затворница.
– Не.
– И ти и аз никога не сме били влюбени – Беатриче я погледна и гласът ѝ изневери, пречупвайки се, въпреки решителността ѝ да остане спокойна.
Анита посмя да срещне погледа ѝ само за миг, после сведе очи, засрамена от себе си, от това, което беше сторила, от това, което беше.
– Не – промълви, но думата отекна рязко във въздуха.
Беатриче си пое бавно въздух и седна на леглото. Леглото, на което се бяха любили, преди - преди тя да си спомни, че не е Лебедът. Погледът ѝ случайно попадна върху фигурката с двата лебеда, която Анита ѝ беше подарила. Тя заговори с усилие:
– Помниш ли как се питах защо единият лебед е свел глава, а другият го гледа от високо? Предположих, че е защото единият си признава, че е влюбен, а другият - не. Но не е било така. Трябваше да го разбера веднага, още когато ми даде проклетата фигурка... Единият лебед е глупав, примирен, с наведена глава, а другият му заповядва и го контролира, защото не е нищо повече от тиранин...
– Това е просто статуетка – Анита говореше дрезгаво и мрачно. – Беатриче, подарих ти я, защото ми напомни на теб. Защото си красива и руса и нежна. Защото имахме маска на Лебед и ти стоеше така добре, че ти за мен се превърна в Лебедът. Не съм те лъгала за това, което изпитвах към теб. Да, в началото Марио ми заповяда да измисля някаква история, когато разбра, че си изгубила паметта си, след като ни откри и те ранихме, но не беше никак доволен от това, което измислих. И аз нямах идея защо ми хрумна да ти кажа, че сме двойка. Но сега вече знам. Влюбих се в теб и исках да те опозная.
– Ти ме излъга за всичко, което съм – Беатриче стисна пръсти.
Анита отново наведе глава.
– Знам. Но исках да те защитя. Ако те оставехме да си спомниш коя си наистина, Марио щеше да те убие. А аз не можех да го допусна.
– Нима очакваш да ти повярвам? – попита тихо Беатриче.
Анита застана пред нея.
– Да. Защото и ти вече ме познаваш. Не може да мислиш, че онова, което се случи между нас вчера, беше лъжа. Ти го преживя с мен. Ние правихме любов. За първи път през живота си правих любов. Не знаех какво е, преди да те срещна.
Устните на Беатриче се повдигнаха съвсем леко и погледът ѝ поомекна.
– Иска ми се да ти вярвам. Но освен това аз съм полицай, а ти си престъпница. Нещо повече, принуди ме и аз да стана престъпница, като обера банка заедно с вас – напомни тя горчиво.
– Съжалявам – Анита знаеше, че и хиляда пъти да го каже, няма да бъде достатъчно. – Това беше единственият начин. Не можех да позволя Марио да те нарани, просто не можех.
– Наистина ли ме обичаш? – попита Беатриче след няколко мига колебание.
– Повече, отколкото мога да опиша – отвърна веднага Анита.
– Тогава... има само един начин да продължим от тук нататък. Трябва да ми помогнеш да арестуваме Бандата. Аз ще се погрижа да получиш условна или малка присъда.
– Добре – Анита нямаше нужда да обмисля. Беше съгласна на всичко, което Беатриче поиска. И дълбоко в себе си знаеше, че това е правилното решение - много отдавна го знаеше.
– И ако го направиш... – прошепна Беатриче с лека усмивка – ще знам, че наистина ме обичаш.
Анита ѝ се усмихна с облекчение. Топлата усмивка на Беатриче за пореден път прогони студа от сърцето ѝ. Толкова дълго бе живяла в лед и студ, с хора, на които не им пукаше наистина за нея. Дори не познаваше топлината, преди да срещне Беатриче, която сякаш бе изтъкана от слънце.
– Ще видиш, че можеш да ми вярваш – обеща тя. И удържа на обещанието си.

Notes:

И край! Много мислих коя да бъде последната двойка, но тъй като Беанита са любимата ми двойка от използваните (и изобщо от сериала, що се отнася до жена/жена), беше логично отново да бъдат те. Обичам ги страшно много, а не съм писала достатъчно за тях.